Список форумов СОБАКИ ВЕЛИКОГО ШЕЛКОВОГО ПУТИ
HomeFAQПоискПользователиГруппыРегистрацияВойти и проверить личные сообщенияВход
Болгарская овчарка
На страницу Пред.  1, 2, 3, 4 ... 23, 24, 25  След.
 
Начать новую тему   Ответить на тему    Список форумов СОБАКИ ВЕЛИКОГО ШЕЛКОВОГО ПУТИ -> Прочие породы
Предыдущая тема :: Следующая тема  
Автор Сообщение
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Сб Июл 07, 2012 5:35 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Стига неистини за овчарското ни куче! Животновъдните традиции и
приоми на Балканите или епопея на забравянето



Картината " Пладнуващ овчар" от Васил Маринов - 1912г.



„Събуди се, племе ти заспало,
живейш ли, мреш ли, ти не знаеш.
След теб потомство иде цяло.
Какво ще да му завещаеш?”…
И. Вазов

От нас зависи наистина какъв ще е заветът ни към поколенията, идващи след нас. Дали те ще имат едно животно – национална емблема, облечено обаче с чужд етнически облик или с чисто български такъв.
Най-голямата неистина за овчарското куче у нас е погрешно навлязлата в езика ни през първата половина на ХХ век квалификация „каракачанско куче”. Този израз се явява доста устойчив идиом, резултат от редица обективни и субективни обстоятелства, за които не веднъж е говорено и писано. Все пак най-сериозната



Средата на миналия век.

причина за навлизането му в езика ни е забравянето и късата памет у нас българите. А щом към това се прибави и тенденциозно агресивната подмяна на истината от група опортюнистично съпротивляващи й се люде, се получава и самото й погрешно възприемане, проникващо в общественото съзнание. Но кой, освен нас, ни е крив, че сме склонни към нихилизъм и безотговорност по отношение на националната ни памет? Нали не веднъж сме показвали, че сме хора без национално достойнство и че дори ни е хубаво от това.
Същата покварена квалификация определено е твърде несериозна, маргинална и клиширана откъм гледна точка на чистата наука. Това е отдавна известно на средно интелигентните и търсещи истината хора.



" Овчари на раздумка" - Златю Бояджиев

За да забием обаче поредния звучен шамар на словоблудните, нелепи и екзалтирани теории на каракачанкаджйските „спецове”, трябва първо да познаваме скотовъдните методи и традиции на народите и етносите у нас и на Балканите. Така ще можем не само да си припомним миналото, което небрежно сме забравили, но и да вникнем в мащабите на развитието на овцевъдството при уседнали и номади в исторически план, а според това да преценим и какво е наличието и състоянието на овчарските кучета при едните и при другите. Нужно е също да сме информирани относно възможностите за разпространение в ареалите на движение, както и за влияние и селекция над породата при финализирането на формирането й.


Хайде да познаем, чие е това куче:българско, гръцко, румънско или сръбско?

Тази кратка и достъпна за читателя ретроспективна информация се явява едно сборно, подплатено с научни факти резюме на основата на изчитането на огромно по обем количество изследователска литература по въпроса. Същата има и задачата на достъпен език да припомни на читателя за забравеното недавно битие на дедите ни, което е носител на гордост и самочувствие.



Овчари с кучета от Татрате/ продължение на Карпатите в Чехия/.


Граничар от границата ни с Турция, от 1905г.

Българското животновъдство /овцевъдство/, като неделима и най-крупна част от балканското, е сложен синтез от етнокултурни наслоявания както от трите основни компонента на българската народност /под въпрос поставяме тракийския*, защото същия влияе по скоро нe диrектно в оформянето на българската народност/, така и от редица побългарили се племена и народи през многовековната ни история. В някаква степен то е приело и особено много отдало влияния и на номадските етноси на полуострова. За това говорят не само археологическите артефакти и историческите извори, но и езикът ни, в който са се преплели множество думи от различен произход, както и разнообразието от диалектни, зонални, регионални и според вида им, думи, обхващащи целия спектър на веществените средства и пособия, характерни за животновъдния /овчарския/ поминък на българите. Като например:


А, чие ли е това куче?


Южната ни граница, началото на ХХв.

Средството за подкарване, улавяне и защита на животните, използвано от овчаря: тояга, джумага, сопа, даяк /даянак/, гега, кука, гйостерица, кривак шибучка и др.
Кучешкия нашийник против захапване от вълците: гарди, апки, шипци /шипове/, давник, бодлив гердан, вратна гривна и др.
Наметалата на овчарите: ямурлук, опанджик /япанджик/, клашник, кебе, кожух, гуня, власеница и др.
Местата за паша на животните: мери, ливади /не използвани за коситба, а за паша/, совати, пасища, яйли /яайлаци/, къшлаци, излази, поляни, пустопаши, чаири и др.
Средствата за опознаване местонахождението на стадото, връзвани на вратовете на отделни животни, при чието ходене издават звук: чанове, тучове, звънци, хлопки, траки, тюмбелеци, дзилове, хлопатари, дрънкала и др.
Сградите, в които се отглеждат животните: кошари, комари, слонове, дайми, дамове, обори, пояти, агъли, егреци, чобански бордеи, държали /държави – със значение на стопански дворове/, къшли, търли /торли, торни/, такива, които на първия етаж са за добитъка, а на втория за сеното /плевни, сеновали, сайи, талкани/и др.



Стадото на един от известните манастири в молдовската част на Румъния.Отец със стадо и куче средата на виналия век. Самите манастири притежават множество икони и стенописи, на които надписите и имената, оставени от зографите, са на чест български език.

Като цяло на Балканите, респективно и у нас, са установени четири типа скотовъдство: стационарно, високопланинско /алпийско/, трансхуманс и номадство. Последните три са подвижни. И при четирите се използват овчарските кучета, по няколко на брой, за защита на едно стадо от нападения, най-вече от вълци, но също така и от мечки, рисове и други хищни животни в планинските места, където най-често се срещат, както и от разбойници и крадци.
Стационарният е най-масово разпростран. Той е характерен за всички исторически периоди и краища на отечеството ни, включително и за немалка част от градското население в миналото. Тоест, среща се във всички райони и територии на етническото ни землище, в които през вековете се е разпростирало то. При него наличните животни се отглеждат в близост или в самото селище. Той е обвързан в немалка степен и със земеделието, чрез което се набавят различни фуражи за зимата. Влияе се също и от възможностите за практикуване на сенарството /сенокоса, сеносъбирачеството/ и шумадайството /осигуряването на листна маса от широколистни дървета, наричано някъде и шумкарство, шумарство и др./. Тези обслужващи животновъдството дейности се развиват до толкова, че стават основни поминъци на немалко хора, които преживяват от платения си труд, полагайки го като наемни работници пред притежателите на големите стада, чифлиците, манастирите и т. н. Подходящ пример за горепосоченото е намиращата се в днешна Сърбия бивша българска област, от Средновековието наречена Шумадия.
Има и няколко разновидности при отглеждането на животните, които са следните:.
Еднолично - когато всеки стопанин сам полага грижи за своите животни. Това са предимно средно заможни хора с най-малко до 200 овце /кози/, както и отделни по-богати стопани, притежатели на стада с по 300 – 500 глави добитък, които не наемат платени пастири. За охрана на стадата се използват по няколко овчарски кучета. По наблюдение и описание те са по 2-3, поннякога и по 4 кучета на 100 броя овце.
Чрез наемането на пастири срещу заплащане. Това се прави от притежателите на по-големи стада, или от стопаните по махали в селата. При събирането по махали сборното стадо сутринта се събира и излиза на паша, а привечер се прибира и се завръща при отделните собственици, които сами си доят животните, дохранват ги и ги обслужват през вечерта.
Орташки метод /задруга/ - когато няколко стопани събират животните си в едно общо стадо и взаимно го отглеждат. Според статута поделят и продукцията; ако е направена мандра, реализират и продажби. Събират и кучетата си в обща стражева формация.
”Зареда” /наряд/ - метод, при който стопаните на една махала събират животните си в сборно стадо през пасищния и доилния период и всеки според броя на своите в определени дни ги пасе и дои, което се се прави /равноправна подялба според броя/ и с полагащото се мляко. Всеки стопанин охранява стадото със собствените си кучета. През зимния сезон стадото се разпуска и стопаните прибират наличните си животни в къщи.
Разновидност на метода с наемането на пастир е този, когато на роднински или махленски начала сборни овце се дават за паша на един стопанин скотовъд, със собствено стадо и кучета, занимаващ се само с тази дейност. Според броя им той им дава полагащото им се мляко и вълна, за себе си взема също в натура, или му се заплаща според предварителната уговорка. Преди настъпването на зимата животните се връщат на стопаните им.



"Гуцуlи" - етногrафска кваlификация на хоrа живеещи в планински или гористи местности, в Молдова/ румънската й част и в самата Молдова/, както и в Украйна.

Високопланинският /алпийски/ метод е по-слабо практикуван у нас. Характерен е за някои от българите /уседналите/, живеещи по високите места на Стара планина, Пирин, Рила. Среща се също в Шар, Пелистер, Кораб и други наши планини, в днешна Македония, или при другите народи в останалите балкански територии. В планината стадата не са големи и според броя им варира и кучешката охрана. Все пак там е немислимо без сериозни кучета, които средата оформя като истински стражи. Движението в обхвата само на една планинска верига създава и предпоставки за оформянето на еднотипност на кучешката популация там. Това се дължи на по-малкия контакт с популацията от другите райони и на ограничената намеса на случайните кръстоски с не породни и чуждо породни екземпляри. Резултат е също от сполучлив имбридинг, както и от съзнателното полагане на усилия за запазване на расовата чистота и целенасочена селекция при кръстосването с кучетата на практикуващите останалите типове животновъдство стопани, посещаващи планината. Всичко това води до утвърждаването на даден кучешки тип, който с течение на времето се капсулира и затвърждава като ендимит в същата територия. Типичен пример – Шарпланинското овчарско куче в районите на Шар планина, Караб и Бистра в днешна Македония.
Това е един скотовъдно стопански комплекс, при който стадата и пастирите излизат в летни пасища предимно по височините /високопланински пасища, яйлаци, совати и др./, в относителна близост до постоянните си селища в границите на една и съща планина с прилежащите й долини, използвани за зимовищата. Тук изхранването на добитъка не зависи от случайни климатични промени и от състоянието на пасищата. Освен смяната на пасищата от летни към зимни в обхвата на същата планина, значение има също осигуряването на тревната и листната маса за зимата.



Граничари с пленена МГ - картечница от въоръжена банда 50г. на ХХвек, с нови дрехи и оръжие, но все още с наше куче, като служебно животно.



Трансхумансът /трансхумансното скотовъдство/ е най-широко разпространен на Балканите и изобщо в Средиземноморието. При него миграцията на по-големи и по-малки стада е целогодишна и пасищна, и съпровождана само от част от мъжете стопани, докато останалото населението живее напълно уседнало в селата и градчетата. Това е формата, която при добра организация, липса на бедствия и наличие на благоприятни социално-икономически условия дава възможности за реализация на голям капитал и просперитет. Размерът на едно сборно стадо от селище, район или сдружение /вид коопериране/ може да бъде наистина огромен. Тук са възможни различни вертикални, хоризонтални, регионални и локални варианти на сезонните движения, дестинации, отношение на собственост, социално разслоение и др. Начинът на отглеждане обаче е сравнително рисков. Той зависи от резките климатични промени, които влияят и на състоянието на зимните и летни пасища. Негативно се откразяват също масовият мор по животните, паразитите, засухата, дългите и гладни зими, наличието на опустошителни военни конфликти и др.
Покрай големите стада се развъждат и множество овчарски кучета. Има наблюдения, които сочат, че в отделни стада с животни от порядъка на 10 000 – 12 000 глави дребен добитък има от 60 – 70 до 100 кучета. А не рядко са наблюдавани и стада от 20 000 – 30 000 овце, където броят на кучетата е още по-голям. Това дава възможност в голяма степен за най-пълнокръвно влияние и запазване на породните белези и расови качества при кучешката популация в районите и местата, попаднали в рамките на движението. Това движение покрива големи територии от страната - както планински, така и равнинни. Тоест, налице е постоянното опресняване на кръвта на кучетата в районите, в които си дават среща пазачите на стационарните стада с тези на подвижните. При тази обаче голяма кучешка популация особено в равнините е трудно да се контролират и избягват свободните кръстоски, което води в рамките на същата до голямо разнообразие при кучешките типове.
Въпреки рисковете, сред различните местни форми на скотовъдството специализираното едро трансхумантно овцевъдство в най-голяма степен е икономически конюнктурна дейност, вписваща се и водеща в пазарните отношения и стопанския напредък на нацията през ХVIII – XIX век. Номадските и полуномадските групи на полуострова вече изглеждат анахронични и незначителни на фона на замогналите се наши едри овцевъди от стопански центрове като Котел, Жеравна, Медвен и други селища в Източна Стара планина, които овчаруват в Добруджа, Копривщица, Панагюрище, Средна гора, както и в Родопите с прилежащите им топли равнини на Беломорието и Одринско, Западна Македония, Епир, Южна Албания и т. н. Именно тук старите скотовъдни традиции се съчетават умело с променилата се стопанска конюнктура, манифактурното производство, търговията, градския бит, новите идеи, националното самочувствие и модерното образование. Това е една от най-важните логистични основи на българското национално Възраждане.
Тук можем да прибавим и така наречените чифлишки владения, които развиват своята стопанска дейност предимно в равнинните поради обработването на големи площи земеделска земя. Те са и условието за една наистина сериозна експанзия на специализираното трансхумантно едро овцевъдство, макар че не при всички чифлишки стада е практикувано подвижното отглеждане. Собствениците са както от християнското, така и от мюсюлманското население. Кучешката популация там също е солидна - по 30 - 40 и по – вече кучета са обитавали и охранявали поверените им стада и
владения.


Номадизмът или номадството, наречено още чергарство, практически не съществува в „чист” вид. Номадите постоянно се намират в пречупени през тяхната традиция избирателни, но и динамични, активни отношения с околните народи, общества и държави. В идеалния си вариант цялото население на номадската общност няма постоянно местожителство и извършва постоянни сезонни миграции, в които участват семействата със стадата и с цялото движимо имущество. Има и варианти на полуномадство, предимно когато все пак има наличие на постоянно селище, традиционни маршрути, откупуване на право на пасища и други, но въпреки това, движението се извършва от цялото население на общността. Стадата са също различни по големина, според богатството на родовата структура, сдружението, броя на семействата в тях, социалната йерархия и др. В някои станове е имало по 2000 – 3000, поннякога и по 10 000 овце, като на отделните домакинства се падат по 200 -300 или по 500 – 1000 и повече броя животни. Освен овце се отглеждат още кози и дори крави, задължително и коне или магарета /мулета, катъри/, а нерядко в отделните станове е регистрирана и земеделска работа.



30/40 години на миналия век. Най - разпространения майтап сред кучкарите граничари и жандармеристи / вътрешняци/ е да си кипрят кучетата с офицерски фуражки.


Автора с Барс и Перун на 1м. 1994г.

следва:

Н. Тодоров - Силистра
Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Сб Июл 07, 2012 5:49 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Стига неистини за овчарското ни куче! Животновъдвите традиции и приоми на Балканите или епопея на забравянето - II


" Шкей", гравюра от 1600г. Така са наричали различните етноси в Трансилвания, днес област в Румъния, които са се занимавали предимно с животновъдство, включително и българите живеещи някога там.

Номадството в чистия му вид се наблюдава при по-малка час от номадските групи, най-изразено при една част от каракачаните. Докато при по-голямата част от власите, юруците и някои каракачани е характерно полуномадството. За по-отдавна трансформираните модели на подобни движения в Херцеговина, Черна гора и Пелопонес големият изследовател на балканските скотовъди Арнолд Боерман пише, че това е „подвижно пастирство с номадски черти.” В пътеписа на М. Е. Кузинери става дума за трансхуманс, чиито мащаби и форми не са съвсем ясни, но са далеч по- малки в сравнение с водещите български и балкански овцевъдни стопански центрове.
Кои са все пак номадските общности у нас и на Балканите?



Румънче спасител със своето куче, първата половина на ХХв.


" Влах" - гравюра от 1600г. Под квалификацията - влах / в случая в Карпатите /, по това време се има предвид православен човек на Балканите, включително и за българите, а не румънец!

На Балканския полуостров във всички исторически периоди е имало най-различни номади. Това, на първо място, са тези с основно значение за номадското животновъдство, каквито са: власите, наричани още грамостяни, армъни, цинцари и др., юруците, наричани още тюркмени, кюрди, анадолци, коняри и др., и споменатите вече каракачани с разновидни наречия с пейоративен смисъл – къркачани, черновунци, каравласи и др. Именно тези общности са в най-голяма степен лицето и носят спомена за номадството на полуострова. Също така се смята, че власите и каракачаните са, ако не чисто автохтонни, то поне най-близки наследници на древните траки и илири.
Другите, като печенеги, кумани, узи, татари, черкези и прочее, присъстващи в различните исторически периоди, нямат тази дълготрайност и това значимо самостойно присъствие в региона. Те или са се влели в генофонда на местното население, или са били изселени по различни военни договори.
Ще направим един бърз профил само на тези, които са оставили своето трайно присъствие на Балканския полуостров.
Власите са познати още от средновековните източници. Много добро описание за произхода и нравите им дава писателят Кекевмен. Както в неговите трудове, така и в произведенията на другите автори от периода, струи негативизъм.
Науката все още не е дала пълна конкретика по проблема с власите. От малкото налични извори не стават ясни точният произход, ареалите на движение и населеност, обхватът на поселенията в различните исторически периоди, появата и влиянието в отвъддунавските земи, рамката на етничност в термина „влах” и др. Не е ясно още и кога се появяват в северните предели на страната ни и дали въобще ги е имало вече там по времето на Втората българска държава.
Византийската писателка Ана Комнина например описва как някакъв влашки първенец Пудила /Пудил/ съобщавал на императора за появата на куманите на юг от Дунав, но същевременно показвал на последните пътеките през Стара планина. Произходът на същия влах не е ясен. Това обаче дава криле на румънската историография свободно да тълкува фактите за наличието им в Подунавието като предпоставка за създалите се по-късно отвъд Дунав влашки държави. Що се отнася до истинските власи, за тях споменава Г. Пахимер, като описва през 1285 г. едно татарско нашествие в Тракия и Одринско: как били преследвани от византийците и в крайна сметка били преселени в Мала Азия. Императорът Андроник II извършил това над проникналите в Югоизточна Тракия неблагонадеждни власи, заподозрени в измяна и в подпомагане на татарите.


Пейоративът „влах” въобще не конкретизира само етническа принадлежност за номадските общности. В различните исторически периоди, произведения и възприятия той е синоним, освен на номад, и на православен за друговерците; професионална квалификация за скотовъд; обиден и унижаващ термин; селянин; романоговорящ и т. н. Ние българите сме наричани също власи: било заради ортодоксалната ни вяра, или защото още тогава мнозина от нашите предци са се занимавали с трансхуманстно овцевъдство, за което има и явни данни. Интересно е, че имената на споменатите етнически власи в средновековния период носят славянобългарска лексика: Боривой, Стано, Рад Куция, Славота Кармалак и др. Явно българското влияние над подвижните пастири е доста силно. В началото на ХХ век много голямо влашко мнозинство от Югозападна България, Македония и Северна Гърция /Тесалия, Епир и др./, след мощна пропаганда на Румънската държава и в резултат на редица други фактори, бяга към същата, като почти опразва тези краища откъм етноса. От напусналите пък страдат много именно българите в Добруджа, защото много от същите власи са заселени там от румънското правителство в периода от 1925 до възвръщането й в пределите на България по силата на Крайовската спогодба през 1940 г.

Юруците идват /биват населени/ през първите векове на османското нашествие на Балканите. Подобно на всички номадски общности и те предпочитат и в по-голяма степен насищат предимно западните и по-планински терени на полуострова. Особено голяма концентрация на юруци, освен в Родопите, има в Рила и Пирин, но и в Юруклука в днешна Македония. Това е една слабонаселена невисока планинска област между планините Малашевска, Влахина и Огражден и езерото Дойран на юг. В източните райони присъствието им е по-слабо. Същите номади са военизирано население със специален статут в империята. Но в Северна България и особено в Добруджа, заради редица облаги, недостатъчно запълнените откъм присъствие юрушки оджаци са същите са заемани от татари, местни турци и други мюсюлмани. Въпреки че с течение на времето една част от тях се е завърнала в Анадола, а другата се е вляла в редиците на местните турци, те оставят своята ярка следа в съзнанието на хората до толкова, че години наред името им /юруци, уруци/ остава като нарицателно за всякакви по произход номади. В края на ХIХ в. квалификацията „юруци” се среща като общо име в българската среда, подобно на обобщаващото „власи” в предосманското балканско Средновековие. Постепенно и особено в началото на ХХ в. започва да се налага обобщаващото „каракачани” /паралелно с „власи” и понякога с „цигани”/, включително за последните тукашни юрушки групи и в някои случаи за ромите чергари. Това е местният, най-късен вариант за синонимна употреба на етноним за номадите въобще. Същата практиката е застъпена и при използването на квалификацията за домашните животни.
Юруците идват /биват населени/ през първите векове на османското нашествие на Балканите. Подобно на всички номадски общности и те предпочитат и в по-голяма степен насищат предимно западните и по-планински терени на полуострова. Особено голяма концентрация на юруци, освен в Родопите, има в Рила и Пирин, но и в Юруклука в днешна Македония. Това е една слабонаселена невисока планинска област между планините Малашевска, Влахина и Огражден и езерото Дойран на юг. В източните райони присъствието им е по-слабо. Същите номади са военизирано население със специален статут в империята. Но в Северна България и особено в Добруджа, заради редица облаги, недостатъчно запълнените откъм присъствие юрушки оджаци са същите са заемани от татари, местни турци и други мюсюлмани. Въпреки че с течение на времето една част от тях се е завърнала в Анадола, а другата се е вляла в редиците на местните турци, те оставят своята ярка следа в съзнанието на хората до толкова, че години наред името им /юруци, уруци/ остава като нарицателно за всякакви по произход номади. В края на ХIХ в. квалификацията „юруци” се среща като общо име в българската среда, подобно на обобщаващото „власи” в предосманското балканско Средновековие. Постепенно и особено в началото на ХХ в. започва да се налага обобщаващото „каракачани” /паралелно с „власи” и понякога с „цигани”/, включително за последните тукашни юрушки групи и в някои случаи за ромите чергари. Това е местният, най-късен вариант за синонимна употреба на етноним за номадите въобще. Същата практиката е застъпена и при използването на квалификацията за домашните животни.




Каракачани с гонче, отиващи на лов. Дали и гончетата да не ги крастим на етноса?

Каракачаните са най-късните и типични номади по нашите земи. Както при власите за произхода им има множество и различни теории, които обаче не са обект на настоящите ни разсъждения. Подобно на останалите номади, и при тях обитаваните ареали и движение също са предимно в западните предели на Балканите. На изток идват късно и рядко. А в определени територии въобще не стъпват. Гърците ги припознават не без основание като свой етнос и именно там те са най-голямото множество. Странно защо обаче, въпреки че и в Турция и в Гърция тяхното усядане е узаконено много по-рано отколкото у нас, а и там, както казахме, те са едно много по – солидно малцинство, никой не си позволява да нарича националните си породи животни на тяхното име. Интересно обаче защо това става у нас?
Овчарските кучета са съществували преди тяхната поява и някак не е логично да кръщаваме кучето си на последния дошъл, и то само на част от балканската сцена.

Типологичната схема, отразяваща типичната за всички номади картина, е следната:
1. Всички номади имат непостоянни жилища и селища, като живеят във висока степен на мобилност. Това са палатки, землянки, леки постройки или юрти.
2. Всички отглеждат стада от овце, кози, едър добитък, камили и др. - те са главният им източник на препитание, - но се занимават и със земеделие, търговия, керванджийство, война или грабеж.
3. Всички следват определени миграционни образци.

Номадството и полуномадството са единна форма, която на Балканите е етнически и социално обособена в обкръжението на уседнали народи и при постоянна доминация на „техните” държави. Номадите на полуострова са жизнени, социално автономни и стопански активни. С течение на времето обаче те стават все по-уязвими от промените в заобикалящите ги големи общности. Следвайки терминологията на изследователите по отношение на произхода на тези обособени номади, ще припомним, че те са посочени като една етнически разнородна маса, обхваната от едноименна категория със специален статут.

Местните скитащи общности, макар и различни по религия, език, етничност и време на пребиваване, през определените исторически епохи се заселват, сезонно мигрират и се заместват едни с други в едни и същи зони, райони и места. Византийските автори, кадийските протоколи, етнографските проучвания и случайните свидетелства регистрират поразително сходните производства, облекла, породи, миграционни маршрути, жилища и интереси на тези подвижни планинци. Те предпочитат определено по-спокойните и необходими за начина им на живот планински места, които в по-голямата си част са в западните балкански предели. В източните присъствието им е било късно и винаги по-слабо, за което има и своите обясними исторически причини.



Каракачанска мандра от първата половина на ХХв. Кучето е доста интересно, но е далеч от породния тип, заложен в нашите представи.

Животните при същите /овце, кози, крави, коне, магарета и, разбира се, кучета/ са в някаква степен максимално близко до чистопородното състояние, което е обяснимо защо. Въпреки това, дори и при номадите тези принципи са нарушени и това си личи от малкото достигнали до нас снимки, спомени и наблюдения, в които прави впечатление също така голямото разнообразие от интересни и разнообразни животни.
Ето и малко данни за броя и състоянието на същите. През 30-те години на ХХ век В. Фон Ридман вижда на пътя между Битоля и Скопие керван на власи от 500 коня и десетки хиляди овце, пазени от 30 кучета. Отразено е още, че по същото време в по-големите станове на каракачаните в Гърция е имало минимум по 100 – 150 коня, както и мулета. Челниците притежават по 1000 овце и имат поне по 30 кучета на стан.
Една от влашките групи в Тиквешко /днешна Македония/ е от 30 семейства, 20 000 овце, 250 коня и 30 кучета.
Юруци от Тилкили /до днешното Крини, на юг от Калмария/ поддържали до 7000
овце и 50 кучета пазачи.


От изложеното до тук, изпъкват няколко основни пункта обрисуващи животновъдството по нашите земи, които ни дават възможноста, да открием и истината за същността на овчарското ни куче.
Първо: виждаме, че уседналото население, независимо от времето, периода, статута си и начина на скотовъдство, използва неизменно овчарските кучета за охрана на стадата, и то много преди, на Балканите да се появят, някои номадски етноси.
Второ: Кучетата ни, от край време, са и стражите на българските граници.
Трето: Овчарското ни куче, в чиято расова основа стои едно лупо – молосоидно животно, е не само пазач на стадата, но и домашен любимец, дори и в условията на градския бит.
Четвърто: Периодичното движение и достигане до нашите предели, през различните исторически периоди, на договидни кучета, от Азия, натрупва едно голямо разнообразие от типове и форми на породата ни.
Пето: Каракачаните, са последните номади и то мигриращи в пределите само, на част от Балканския полуостров. Именно съществуването им все още като номади, в първата половина на ХХ век, когато с плахи стъпки започват да се зараждат нашите стопански науки, както и нашата кинология. При тях много от животните, носят все още, оня по – чист расов вид от колкото при доста български пастири. Българското животновъдство, вече е доста по – западнало от онова в предходния век например.
Като сложим и прословутата нашенска забрава и нихилизъм към родното, не ще е било никак проблемно, накой да накипри местните породи с каракачанското етническо име, като синоним за породност, тук – таме из животновъдните трудове.



Каракачани в Гърция от началото на миналия век. Интересни са кучетата, които са сравнително голи и също се отклоняват от общоприетия, в представите на мнозина тип.


Овчар от Драгалевци от 1920г.

Каракачанския псевдоним на нашето куче е най – късния такъв, появил се едва в първата половина на ХХвек, за което има редица обективни и субективни причини, които не веднъж са изтъквани. Той, обаче препраща породноста към небългарската среда и не отговаря на реалноста и историческата принадлежност на породата, както и на предизвикателствата на новите изисквания на времето, за изява на националния дух и традиция ! Най – адекватното и отговарящо на истината и националната изява име е - Българско овчарско куче.


Автора с Колобър и Качан на по 1м. 2005г.


Николай Тодоров
гр. Силистра
Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
AgulDakh


   

Зарегистрирован: 26.01.2012
Сообщения: 2037

СообщениеДобавлено: Сб Июл 07, 2012 11:12 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

какой шикарный материал!
Спасибо Кубрат!
Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 8:31 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 8:33 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
Лена
Гость

   




СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 9:03 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

спасибо!
Очень интересные фотографии!
Вернуться к началу
Dimon


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 167
Откуда: Болгария

СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 9:33 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Кубрат от къде си
Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 9:37 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

София
Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
AgulDakh


   

Зарегистрирован: 26.01.2012
Сообщения: 2037

СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 10:36 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

kubrat
Спасибо за выложенный материал! Очень интересно и познавательно!
Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 10:54 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

AgulDakh
Лена

Отлично!
Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 10:59 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Пн Сен 10, 2012 11:16 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Сб Окт 06, 2012 9:56 am    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
Лена
Гость

   




СообщениеДобавлено: Сб Окт 06, 2012 9:48 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

это какого года фотографии? Очень интересно!
Вернуться к началу
kubrat


   

Зарегистрирован: 12.06.2012
Сообщения: 92

СообщениеДобавлено: Вс Окт 07, 2012 3:46 pm    Заголовок сообщения: Ответить с цитатой

Лена

1975г.
Вернуться к началу
Посмотреть профиль Отправить личное сообщение Посетить сайт автора
Показать сообщения:   
Начать новую тему   Ответить на тему    Список форумов СОБАКИ ВЕЛИКОГО ШЕЛКОВОГО ПУТИ -> Прочие породы Часовой пояс: GMT + 3
На страницу Пред.  1, 2, 3, 4 ... 23, 24, 25  След.
Страница 3 из 25

 
Перейти:  
Вы не можете начинать темы
Вы не можете отвечать на сообщения
Вы не можете редактировать свои сообщения
Вы не можете удалять свои сообщения
Вы не можете голосовать в опросах